Еньов ден

Еньов ден е, празник с който се почита лятното слънцестоене, празник на билкари- лечители, празник за магьосници... няма да пиша подробности и факти относно този ден, информация се намира лесно в интернет. Обаче, днешният ден е повод да публикувaм една моя приказка, писана в стихотворна форма, преди години. Надявам се да ви създаде настроение!

Русалина неделя 

“Омано, омано, омай ме либе!

Върти го, върти ме либе!

Дюлюлянко, задели либе от пътя, от кръстом пътя

При мене либе да дойде, двамта да са земиме!”

(народна песен)

На сред лято момче гурбетчия връщаше се село,

дълъг, труден  път от зарана бе поело.

Веч Луната го настигна, звездното одеяло в крайчеца повдигна

и с  рояк светулки съпричастно му намигна .

 - Закъснели момко, що така дириш в туй усое, в таз гора!?

Мигар си забравил, туй що батя ти заръча : “Камене, ходи де що ходиш,

но в гората не замръчай !”

Камен се озърна и в старни подскочи.

Глас омаен му се стори, най-ми било бликащо Поточе.

“Сън ли е това или на яве!?....Що за дивотии се таят във таз дъбрава!?”

Храброто сърце не трепна, хитростта накара Камен да приклекне.

Богу за закрила се помоли очертавайки с ръка кръстица,

Затаил дъха, снижи се до зида на стара воденица.

Момъкът очите си на четири отвори, взирайки се в странна броеница...

осем чудно хубави девойки заизнизаха се из под водата

всяка бяла  риза сваляше и си разпиляваше косата.

Заситниха една след друга тия дружки, полумесец наредиха,

а на мястото  на всяка стъпка никне синьо плам’че-също  теменужка.

Най-подир тях из водата се показа прелестно създание,

малката полянка озаряваше с пагубното си очарование.

Ризата си на старни остави, току до запретнатите мъжки ръкави.

Нашият юнак не се издаде, само притаи се още по-назаде.

Тез девойки, чини се, русалки бяха, в следващия миг

кръшно, вихрено се завъртяха, песен-заклинание запяха:

(Сал омайната девойка треви сбираше и венец виеше.)

 “Омано, омано омай го биле!-Ха-ха-ха, хи-хи-хи!

Върти го, вътри го, върти го либе!-Ха-ха-ха, хи-хи-хи!

Дюлюлянко, задели либе от пътя, от кръстом пътя,

Долюляй го при мене да дойде!-Ха-ха-ха, хи-хи-хи!

При мене да дойде, да не си иде, да не си иде,

дорде тайната не понайди!-Ха-ха-ха, хи-хи-хи!

Тайната-да си иде,коги ризата ми изгори,на първите слънчеви лъчи.

Дорде си село иде, да мълчи!-Ха-ха-ха,хи-хи-хи!

И мене да вземе от тези води, от тези води, от тези гори!-

Ха-ха-ха, хи-хи хи!

Ако ми тайната не понайди, тук да остани дорде са стопи!-

Ха-ха-ха, хи-хи-хи!-Бу-ки-бълбук-бук!”

Тез девойки чудновати  рекнаха го тъй и гмурнаха се във водата-

осемте девойки със по риза във ръката.

Сал  деветата остана, като че ли да бе обрана.

Нашя Камен, как бе сръчен, грабна туй що  бе до него

свря го в лявата  дисагя  и хич и не понечи да избяга.

В миг смени се образа прекрасен, премени се в

люспест демон,по-скоро смешен,колкото ужасен.

Тропна с крак и с пламнал поглед му просъска:

-Млади момко, ще си доведеш несгоди.Дай ми  всичко ще е мое,

за да на погубиш щастието свое!

Нашя Камен не понечи да говори,

а момата с друг глас промърмори:

- Тука, де хоро играхме е заровено имане,

 дай ми ризата и в мигом твое ще стане!?

Камен премълча туй умно,

да си трае в този миг беше по-разумно.

Тоз час бедната девойка  се примоли:

-Млади момко, дай ми моята премяна,

 аз сестрици имам, ще ги жаля,

нивга няма  да ме видиш ти засмяна!-Туй последно рекна

малката русалка във сълзи обляна.

Камена с добро сърце беше,

аха-аха да проговори и пожеланото от торбата да изрови,

сова белоглава с крилат замах мърчината разпори

и сякаш ума на момчето отново отвори.

Разведели се, Слънчо се ококори,

златен кон възседна и през синевата пришпори.

Бялата риза в тревата гореше,мила девойка в ръцете му спеше.

...

От баба си знам, на туй място билето  росен растеше.