Saturday, September 3, 2011

Бабини Видини Кули -Димитър Панчев

      Позволявам си да кача тази любима приказка и тук, понеже я набрах от една стара книжка преди време, чийто текст е на старобългарски. Не ми се ще легендата да се загуби за поколенията. Илюстрациите са от книжката, но поради технически причини не мога да да ги поставя на нужните места сред текста. Наслаждавайте се!










   Димитър Панчев
(приказка)


Бабини Видини Кули

Преди много години бабините Видини кули стърчели край Дунав самотно, като грамадно чудовище, застанало при завоя на реката.
Тогава нямало още днешния град Видин, а само малки, пръснати рибарски колиби, сгушени между върбалака на няколко крачки от брега. 



В една от тези колиби живели трима братя със сестричката си. Най-големият се казвал Вълчан, по-младият Камен, сестричето им-Капка, а най-малкият Будин. Капка била много хубава и когато пораснала братята ѝ я сгодили за един момък от далечен край на име Дан, който идвал само отвреме навреме да се видят и наприкажат и пак заминавал.
Една нощ, когато Вълчан и Камен отишли да ловят риба, Капка дочула издалеч песен. Мъжки глас бил. Най-странното било,че гласът й се сторил познат.
Докато слушала и се чудела, като изпод земята из
скочила насреща ѝ една бабичка.
Била стара, грозна и сбръчкана, а очите ѝ светели като същински светулки.
-Добър ти вечер, чедо-рекла бабичката.-Не се плаши! За добро съм дошла, мъката ти да разгоня-добавила тя.
-Ти откъде з
на
еш,че тъгувам?-отвърнала Капка зачудена.
-Зная, зная...всичко знам ази, чедо.Нали съм врачка!?
Знам,че името ти е Капка, че си сгодена за Дан-войвода и че тъгуваш за него вече цели три недели...
-Дан-войвода!?-очудила се пак Капка-Моят годеник наистина се казва Дан, но не е войвода.
-Войвода е-слушай аз какво ти казвам -казала бабичката и завъртяла глава.
-Добре, тогава кажи ми къде е Дан!?
Какво се е случило, че толкова време не дохожда?
Забравил ли ме е вече?-запитала Капка.
-Не те е забравил,чедо.
Не чуваш ли,че всяка вечер пее?
За тебе пее, от мъка-казала бабичката и се усмихнала дяволито.
-Та щом му е мъка, защо не идва?
-Не идва, защото не може.
Омагьосан е. Вида, магьосницата го е омагьосала.
Ослепила го е...
-Ослепила!?...Боже,Господи, какво да сторя да му помогна!?
Душата си бих дала-казала Капка със сълзи на очи.
-Няма нужда дотолкова, но ако ти е жал много можеш с по-малко нещо да му помогнеш-подела хитро бабичката.
-Кажи какво!?
На всичко съм готова-рекла разплакано Капка.
-Ако се съгласиш да си сменим ризите, магията му веднага ще се разтури...
-Да си сменим ризите!?
-Ти да облечеш моята, а аз твоята. Гледай! И моята риза е хубава и по-хубава от твоята. От коприна е-добавила бабичката и си показала ризата, цялата от най-мека и лъскава коприна и извезана по полите и ръкавите с пъстра украса каквато Капка и на сън не била виждала.
-Колко си добра! Господ те е изпратил, то се вижда. Ела, да не губим време, още сега да направим смяната!-казала Капка и зарадвана потеглила бабичката към колибата.
-Добре, но помни, че, ако кажеш някому за стореното още по-зле ще стане на годеникът ти-завинаги ще ослепее и цяр няма да има вече-заплашила я бабичката и влязла в колибата. Сменили си ризите в тъмнината и излезли навън. Погледнала Капка и останала като гръмната. Бабичката се била преобразила и станала също като нея.
Същинска втора Капка.
-Бабичко, че ти стана същата като мен! Какво е това чудо? Ами аз същата ли съм си останала пак? Я да се видя-рекла Капка и отишла да се види в пълният котел с вода, който бил всред двора и блестял на месечината като същинско огледало. Погледнала се и изпищяла. Превърнала се била на чудовище-стара, грозна каквато била бабичката преди това.
-Майчице, що направих?-заплакала Капка.
-Другояче неможе. Ти беше готова да си дадеш живота, а сега плачеш за хубостта си. Помни,че трябва да мълчиш, иначе всичко ще развалиш и по-лошо ще стане. За това онемей!-викнала магьосницата.
-Докато издумала и ето, че самият Дан –войвода пристигнал.
Пристигнал и радостно я прегърнал, като да била същинска Капка.
-Прости ми!-казал той, че тъй дълго се забавих. Исках преди да дойда и те взема, да ти построя дом, достоен за невестата на Дан-войвода.
 
Рекох да те изненадам и затова досега не ти бях обадил кой съм и що съм. Видините кули за тебе в дворец превърнах. Току що дружината тази работа привърши и ето ме, при тебе. Хайде, тръгвай да вървим!
Засмяла се престорената Капка и тръгнала с Войводата, а същинската заронила сълзи и ги сподирила.
Не минало много и се съзорило. Дошли си Капкините братя Вълчан и Камен радостни от реката, защото между наловената риба имало и една малка златна рибка каквато никога не били виждали. Донесли я живичка да зарадват малкото си братче. Развикали се те отдалеч, дали на Будина рибата да я очисти и влезли в колибата да се поизсушат и похвалят на Капка за богатият лов.
Много се зарадвам Будин и припнал към барата, до самата колиба, хем да почисти рибата, хем да си поиграе със златната рибка. Пуснал рибката в барата, но да не бъде самичка, защото бил чувал, че сама риба не може да живее дълго, пуснал с нея всички малки рибки, за да си има другарчета.Току-що ги пуснал и се извил един вятър, който помел цялата бара в реката заедно с рибките. Домъчняло му, но скоро се утешил като си помислил само,че златната рибка ще остане живичка. Върнал се Будин в колибата и разправил какво се било случило.
-Е, рекли те-риба като риба, пак ще си наловим, ама какво да правим като я няма никъде Капка? Види се, че е станало нещо с нея. Трябва да идем и да подирим. Затова Будине, ти, ще останеш да пазиш колибата, а ние ще вървим да я търсим.
-Нарамили торбите, Вълчан взел боздугана, Камен топоричката и тръгнали.
Вечерта, току-що изгряла месечината и Будин, както бил поседнал край колибата дочул,че из храсталака, до самата ограда нещо прошумоляло. Вдигнал се и що да види ?
Един старец. Дрехите му блестят на месечината като
люспите на рибите, очите му светят като звезди. Брадата и косата му пък били синьозелени като същинска коприна.
Не бил Будин от страхливците, но пак се посепнал. Не бил виждал, нито бил чувал за такива хора.
-Добър вечер, Будине-обадил се старецът.
-Добър вечер, дядо-отвърнал Будин, като се престаршил. Ти, дядо човек ли си или риба? Не, че ме е страх от теб, но стой си там до оградата, защото имаме куче, та може то да се уплаш и да те ухапе!-излъгал Будин, за да бъде за всеки случай по-далечко.
-Добре, добре, бъди спокоен за мене, пък и аз за себе си-добавил дядото усмихнат.-Дошъл съм за добро. Да ти благодаря съм дошъл и да те възнаградя за доброто, което ми стори...
-Аз съм ти направил добро!?-запитал Будин очуден.
-Ти ми направи голямо добро като пусна да живее златната рибка. Аз съм царят на водите и на всички животинки, които живеят в тях. В тази златна рибка живе е моята душа. Ако беше я изял, щеше да останеш да живееш вечно, а аз щях да умра.
Така, преди година, магьосницата Вида взе душата на моята царица и доби вечен живот.
Запази си тя живота, но не можа да се запази от старостта. Сега тази проклетница е намерила една магия. Щом почне да остарява, да взема хубостта на младите девойки. Така тя взе младостта и на твоята сестричка Капка и я превърна в бабичка. Дошел съм да ти кажа как да отървеш сестра си от ръцете на тази страшна магьосница. Ето, вземи този калпак! Щом го туриш на главата си ще станеш невидим. С него ще можеш да влезеш в кулите на баба Вида и да намериш сестричката си. Как ще я познаеш и как ще й развържеш магията ще научиш от вилите и самовилите, които призори ще дойдат тук да си играят хорото. Слушай и запомни всичко каквото казват и пеят! Хайде, остани си със здраве и запази сърцето си все тъй честно и милостиво каквото е сега!-С тези думи дядото се превърнал на мъгла и изчезнал.
Цяла нощ Будин не мигнал. Турил калпакът на главата си, взел тоягата, свил се до колибата и зачакал. По едно време полъхнал ветрец. Едно славейче припърпало и се сгушило на гиргината току до носа му. Докато мигне, ето и един бухал право върху славейчето, да го сграбчи. Будин пипнал тоягата и прас бухала по главата. Утрепал го. Посегнал и хванал славейчето. То си седи и не мърда, а сърцето му бие ще изфръкне. Усмихнал се Будин доволен и пак зачакал.
Ясно било, че наистина бил станал невидим. Иначе как ще казцене славейчето над носа му и бухалът ще се завре под тоягата му? Поразположил се доволен и пак зачакал. Скоро до ушите му долетял смях. Смях лек, на вълни, също като горски вятър. Отворил очи и видял цяло хоро самодиви да се върти всред двора. Косите им разпилени, се виели като дим. Те самите голи, голенички, едва се докосвали до земята.Въртели се на колело и пеели:
-Калинчице, Капчице, накъде си ходила?
Ходила съм, ходила у Видини дворища.
Стара баба-малка мома.
Малки моми-стари баби...
Изпели самодивите песента и седнали пак на колело.Една от тях с еобадила:
-Свети слънце и луна,
пълна тайна е света...
А другите плеснали с ръце и отговорили:
-Трала ла, трала ла, чуйте хора мъдростта!
Тогава първата пак се обадила:
-Вечер слънце не блести,
зиме цвете не цъфти...
Другите пак отговорили:
-Ха, ха, ха, хи, хи, хи,...
бабо Видо, помисли!-като се заканили с пръст.
-Прах на тъпан не седи,
мрежа топло не държи-подеха пак самодивите.
-Ха, ха, ха, хи, хи, хи,
Капке моме не тъжи!-добавили другите.
-Стара баба не търчи,
бухал денем не хвърчи-завършила самодивата със смях.
-Ха, ха, ха, хи, хи, хи, туй що чуваш запомни!-Фъррр, викнали всички и изчезнали.
Паметлив бил Будин и запомнил всичко. Грабнал тоягата, надянал торбичката със сол, пиперец и хляб и тръгнал за бабини Видини кули. Вървял и да не би да забрави нещо, все си повтарял песента и разговора на самодивите, дима по дума . Към залез слънце стигнал до кулите. Вратите били големи, тежки и обковани с желязо. Дигнал Будин тоягата и заблъскал. Докато отекнали ударите и един глас се обадил:
-Ако ти е мил живота, върви си по пътя, че както съм изгладнял, ще те глътна като локумче като изляза вън!
Будин пак захлопал. Ето, че издрънкали некакви железа, паднало нещо тежко на земята и вратата се отворила. Един грамаден чер арапин с ятаган по-голям от Будина, надникнал със страшните си биволски очи да види кой тропа. Будин не се уплашил, ами бръкнал в торбичката, извадил пиперя и го духнал право в очите му.
Арапинът изревал като бук, изпуснал ятагана, хванал се за очите, хукнал и се скрил някъде. Будин помъкнал ятагана, притворил вратата и влязал в двора на кулата. Обърнал се насам нататък, нямало жива душа. Решил да почака докато излезе някой, та да разбере кое на къде е. Докато се озъртал тъй и вратата на кулата изскърцала.
Вълчан и камен надникнали и боязливо се промъкнали в Кулата . Вълчан се обадил :
-Камене, ти разбра ли какво стана, че арапинът изрева и хукна като пощръклял на някъде?
-От къде да разбера като се бях заровил целият в тръстиката? Ти нали ми каза да се спотайвам и да не шавам?

-Аз поназърнах, когато изскърца вратата и видях един арапин, че се показа после ревна нещо и побягна, види се стана някаква дяволия, но какво и как стана не можах да разбера-добавил Вълчан.
-Ний да се притаим пак някъде, че като посмръкне да се промъкнем навътре-рекъл Камен.
-Така ще сторим, иначе е опасно.Не знаем кое ще има-съгласил се Вълчан, но докато издума и опулил очи-Гледай, Камене, гледай там! Виждаш ли нещо?
-Виждам зер.Отодеве гледам,че нещо като нож, ятаган голям се върти около нас, ама викам си тъй ми се струва на очите. И ти ли същото виждаш?
-И аз зер-потвърдил Вълчан.
-Ето, че иде към нас. Я не ни трябва на баир лозе. Да си вървим. Тук е омагьосана къща и на глава не ще можем да излезем-казал камен и тръгнал.
-Не се бойте! Вземете този ятаган и вървете смело навътре!-обадил се някой и одкато се опомнят ятаганът сам се нагодил в ръцете на Вълчана.
-Този глас ми се струва познат и страхът ми като че ли мина .Дръж сега ти боздугана и върви след мене! –казал Вълчан и подал боздугана на Камена.
-Дай! И аз се престраших вече-казал камен и тръгнал подир Вълчана.
Изкачили се по една стръмна каменна стълба и излезли на един коридор.Пак тъмно и нищо не се види. А то било вече нощ. По едно време изгряла месечинатаи видели една врата-тежка, голяма, обкована с желязо и заключена. Докато се чудели какво да правят, нещо задрънчало. Ясно се дочували тежки стъпки. Идел някой. По стените вкоридора иамло вдълбани места и се скрили. Ето, че дошел арапинът с един ключ, голям колкото чук и в другата ръка едно котле. Спрял до вратата, сложил котлето и пъхнал ключа в бравата. Още незавъртял ключа и подскочил като ужилен. Поозърнал се и хукнал. Понесъл се след него нещо като детски смях и всичко пак се умирило.
-Не ме е вече страх-прошепнал Вълчан на Камена. Всичко каквото става, види се , че все за наша полза е. Има някоя сила, която ни помага и ще ни помага докрай. Върви да влезем!
-Да влезем. Окото ми не мига вече. Който и да излезе, ще го фрасна с боздугана, че ще стане на пита-казал Камен и завъртял боздугана.
Влезли. Било същинска тъмница. Горе имало малки прозорчета и едва прониквала светлината от месечината. Повзрели се и видели три баби. Една на друга си приличали, като да са се родили близнаци. Ето, че се понесал пак същият глас:
-Калинчице, Капчице, накъде си ходила?
Ходила съм , ходила у Видини дворища.
Стара баба-малка мома,
Малки моми-стари баби...
Току що затихнал гласът и едната баба се обадила:
-Сестрички, мари, какво е туй чудо!? Езикът ми се развърза нещо...
-И на мене, сестро-обадила се втората.
-Слава Богу! И с мене стана същото чудо-потвърдила третата. Да не би да е умряла магьосницата?
-Може и да е. Ей този глас, дето се чу, ще ена някаква сила дошла да се бори, види се с нея. Я да се измъкнем ние от тука, докато е време.Ще намеря тази проклетница, ако ще и в гроба да е, ризата си ще взема-рекла първата бабичка и тръгнала.
-Е,че и твоята риза ли взе, като моята?-запитала очудено втората.
-Взе я и ми завърза езика.Подмами ме.-Дай си, каза, ризата, пък ти облечи моята и иди в Кулата.Каквото поискаш при изгрев слънце на часа ще го получиш.
-Отидох, поисках златни чопрази, гривни, обеци...всичко получих, но се превърнах във вещица, а тя стана млада, хубава, като че ли съм аз...
-И моята участ е горе доле такава.Да вървим, да вървим докато не са ни затворили пак-подвикнала втората и излезли.
-Нищо не разбрах от тази работа-обадил камен.
-Аз малко се досещам –отвърнал Вълчан.Тука живее някаква магьосница, която взима младостта на младите момичета и ги превръща в бабички.
-У!...Чувал съм такова нещо от старите рибари.
-Това е то. Може и капка да си е изпатила същото. Може и между тези бабички да беше, ама нали не можем да я различим? Работата е да намерим ризите, да ги дадем на бабичките и всичко ще си проличи-добавил Вълчан.
-Ами как ще познаем коя риза чия е?-запитал Камен.
-Лесно, те самите ще си ги познаят...
-Истина ей, аз пък се не сещам. Хайде тръгвай,че нещо ми кипна. Да я пипна тази магьосница на пух и прах ще я направя-заканил се Камен.
-Не е там работата. Ако я утрепем ще пропадне всичко. Може и те, заедно с нея да загинат-забелязал Вълчан.
-Тогава жива ще я заловя-казал Камен и хукнал.
Ходил, лутал се из коридорите, но нищо. Врати много и все заключени. Така се съмнало.
Щом изгряло слънцето, горе на широкият трем се отворила една голяма врата. Заизлизали разни робини, пристегнати с чапрази на кръста и гривни по ръцете и краката. Едни носели ветрила от паунови пера, други разни копринени покривки и възглавници. Всички се отправили към стълбището, което водило към реката. Последна вървяла, облечена цялата въ злато, коприна и безценни камъни, магьосницата. Вълчан и Камен, скрити зад бойниците на Кулата като я видели останали смаяни. Гледали и на очите си невярвали. Била същинската тяхна сестричка Капка...Ето, че слезли нза брега, робините разстлали постелите и съблекли магьосницата. Останала само по една риза и с нея влязла във водата.
-Хайде сега, по мене, Камене! –рекъл Вълчан и прескочил като стрела по стълбището, докато го забележат, дал ятагана на Камен и поръчал му да пази да не шават робинитеот брега, а сам се хвърлил и заплувал към магьосницата.Мислил да я отвлече и да й вземе ризата.
-Много си смел, но си слаб да се бориш с мене, момко-рекла магьосницата, когато посегнал да я хване.
-Мрак очите ти да покрие!-викнала му тя и втренчила очи в него.
В същия миг Вълчан ослепял и се объркал. Не знаел накъде да плува.
-Насам, Вълчане!-викнал от брега камен, като го видял ,че заплувал навътре.А в това време, магьосницата заедно с робините, побягнала в Кулата. Камен разбрал, че станало нещо с Вълчана, хвърлил се във водата и отишел да му помогне. Извлякал го едва, едва на брега и докато се наговаряликакво да правят, арапинът като изпод земята изскочил пред тях.
-Паднахте ли ми най-после на ръката?-ревнал той, но Камен скочил и докато арапинът да разбере кого първо от тях да хване, пипнал боздугана и излязал насреща му. Вълчан, като не виждал, стоял само като вцепенен и не знаел що да прави. Камен въртял боздугана на всички страни и обикалял около арапина, но и арапинът умело се пазел. По едно време единият крак на Камена се спънал в някакъв корен и той се простнал на земята. Не само, че паднал, ами изтървал и боздугана...
-Е, сега вече като на врабче ще ти
отрежа главичката-изревал доволен арапинът и замагнал с ятагана. Замахнал, но не ударил Камена, а сам се струполил на земята като ударен от гръм. Боздуганът се издигнал във въздуха и се стоварил върху главата му.
Камен се слисал. Побутнал арапина-не мърда. Взел боздугана, халосал го по главата и припнал при Вълчана.
-Хайде сега, бате, тръгвай с мене! Аз видях на арапина сметката. Ела в Кулата! Сега вече съвсем не ме е страх.
Ще те оставя там някъде на скрито, пък аз сам ще се разправям. Сега вече ще стане, каквото ще стане.
-Нещо ни помага! Ето, вратата сама се отваря.Стой тук и не шавай! Аз ще те наглеждам и ще те пазя. Как забравих да взема ятагана!
Остана там...

Докато издумал и някой отневидяно му го сложил в ръката.
-Ха, сега вече съвсем, съвсем не ми мига окото! Де да си отвориш очите, че да видиш само какво става. Почакай сега да видя магьосницата къде с ее скрила, че да я накарам хоро да ми играе и очите ти да отвори-заканил се той и хукнал нагоре по стълбището.
-Дано те опази Бог!-благословил го Вълчан.
Когато Камен се изкачил горе, по коридорите било пусто и нямало жива душа. Стигнал до дъното на коридора и видял една четвъртита стая с три врати, през ключалките на които прозирало слаба светлина. Погледнал през ключалката на едната врата и видял една голяма маса отрупана с разни плодове поставени на златни подносии също такива кани, чаши и прибори за ядене. В средата на масата, на едно голямо блюдо, имало една печена грамадна риба. После, разни сладкиши, плодове тъй наредени, че му се налели устата.
Виждало се,че било приготвено за обяд на много хора. Нещо като за сватба.
Посред другите столове имало и два позлатени трона; на единият от тях имало изваян бухал, а на другият кукумявка.
Погледнал през втората ключалка. Видял една богато наредена стая, цялата постлана с мечи кожи. Край стените имало одър и той постлан с кожи и по него копринени възглавници. На едната стена имало вдлъбнато мраморно огнище, а на огнището висяло едно голямо гърне, от което излизало пара. На колене пред огнището седяла една арапка с голяма лъжица и бъркала нещо в гърнето. През ключалката даже се носел приятен мирил на карамфил, дарчин и други благоухания.
Погледнал и през третата врата. В тази стая на разкошен одър била полегнала една хубава девойка и се оглеждала в сребърно огледало. До нея била коленичила една арапка и ѝ реш
е
ла косите. Девойката била хубава, но не приличала никак на Капка.Капка била руса, а тази черноока.
Сега иди да изпереш ризата на Капка, че да мога да я облека щом влезе войводата с хората си в Кулата. До това време ще изляза да се поразходя из трема. Чувствам, че има чужди хора в кулата, но в този ми образ не ще ме позначт и лесно ще се заблудят, ако са дошли да дирят Капка- казала девойката и станала.
В Кулата било толкова тихо, че и най-малкият шум оттеквал и
Камен чул всичко и разбрал,че девойката не е друга, ами самата магьосница, но в друг образ. Докато тя да пристъпи и излезе, той се притаил в един гъгъл. Вратата се отворила, магьосницата се показала, носамо за
миг и пак се дръпнала навътре.
-Има наблизо чужд човек-рекла тя на арапката. Иди по-скоро да повикаш Мустена с хората си да дойде и да претърсят с хората си навред, а аз ще мина през другия изход!-заповядала тя строго и се върнала.
Камен разбрал, че сега е най-удобното време да вземе ризата на Капка и без колебание влязал в стаята. На одъра имало една риза-Дано е на Капка!-рекъл си той и тъкмо да излезе из коридора се чуло шум от ступки на много хора. Разбрал, че идат арапите и се мушнал с ризата под одъра.
Почти в същото време се разнесло свирня от рог. Последвали бързи стъпки и по разговора Камен разбрал, че в стаята влязла магьосницата, заедно с някоя от робините.
-По-скоро, Джала, донеси ми ризата на Капка, че Войводата иде! Не мислех, че ще дойде тъй скоро...
-Когато ти ми заповяда да отида да повикам Мустена, ризата беше тука, а сега не я виждам никъде-обадила се робинята.
- Значи, тука е влизал някой и ризата е открадната.Ето, Мустена
и
де. Сега ще разберем всичко-казала магьосницата и скоро дошли много хора и почнали да тършуват.
-Тука търсете! Подушвам около себе си дъха на чужд човек-викала магьосницата.
Един от арапите се навел и погледнал под одъра. Същият оня, който останал да лежи край реката, пребит с боздугана.
Види се, магьосницата го била свестила.
-А, ...ето го!- Излез, хлапако,че сега ще те намуша като мръвчица-заканил се арапинът и проврял един железен шиш под одъра. Нямало накъде и камен излязъл.
Щом се показал и магьосницата дръпнала ризата от ръцете му.
-Мустан, изведи го вън и го хвърли от кулата в реката!-заповядала тя.
Докато издума и викнала пак-Дръжте, дръжте!...
Като от невиделица някой измъкнал ризата от ръцете й. Но кой!? Всички се залисали и Камен в това време се измъкнал от стаята. Подгонили го, но било вече късно.
-Господарке, Войводата влезе в Кулата-съобщила една от робините.
-Добре-отвърнала магьосницата. Покрила си лицето с було и излязла на трема. Когато Войводата влязъл, тя стояла с покрито лице и се преструвала,че плаче.
-Какво има, защо плачеш, Капке?-запитал Дан-войвода и пристъпил да я утеши.
-Мъчно ми е.
-Защо ти е мъчно?
Какво се е случило? Погледни ме! Защо се криеш?-почнал той да я утешава.
-Безполезно е. И да ме видиш, няма да ме познаеш-казала плачливо магьосницата.
-Какво приказваш!? Как няма да те позная?-запитал очудено той.
-Случи ми се нещастие...Тази сутрин, когато се къпех в реката, една магьосница ме преобрази.
-Как те преобрази?
-Промени ми образа и сега не съм вече Капка, каквато ме знаеш, а съвсем друга...
-Как е възможно такова нещо, я да те видя!?
-Ето, виж!-казала магьосницатаи свалила булото.
-Наистина много чудно!...Но ти съвсем не си грозна...Пак си хубавица. Изглежда,че магьосницата не е била зла и е искала само да се пошегува с тебе-казал Дан-войвода да я утеши, защото макар и да не била грозна, далеч не била хубава като Капка.-Сега ела с мене да те представя на моите юнаци, които чакат с нетърпение да те видят-добавил той и я повел.
Току пристъпил и пред тях, като изпод земята изпъкнал Будин.
-Почакай, Войводо, не слушай тази измамница! Тя не е сестричката ми Капка, а най-върлата магьосница Вида. Ако не вярваш на думите ми ще повярваш на очите си. Имай само малко търпение-добавил той и се затирил нанякъде.
-Горкото дете! То не знае какви чудеса стават на света и види се затова така говори, засмял се войводта, но докато издума и Будин пак се явил като водил за ръка сестричката си Капка.
В един миг магьосницата се изтръгнала от ръката на войводата и извикала:
-Мрак да покрие очите на всички!
-И наистина, на всички им притъмняло на очите. Ослепял и Войводата, и Будин, и капка...Понесло се някакво кикотене, от което просто кръвта замръзвала в жилите...
-Скоро ще занемееш завинаги, магьоснице, проклетнице!-обадил се Будин.-Слушай и трепери!-добавил той и започнал:
-Калинчице, Капчице, накъде си ходила?
Ходила съм, ходила у Видини дворища.
Стара баба-малка мома,
Малки моми-стари баби...
...Фъррр...
-Щом изрекъл последната дума, нещо треснало и всички прогледнали. Магьосницата стояла като вкаменена. Будин посегнал и свалил ризта от раменете ѝ. Както се свличала ризата и магьосницата се превръщала в стара сбръчкана бабичка.
Щом се свлякла ризата на земята тя като стрела скочила от кулата и се пребила.
-Е, такова чудо не мога да си представя-рекъл Войводата. –Как стори всичко това Будинчо,че ни спаси от тази магьосница?-казал той като прегърнал Будин и Капка.
_Ще ви разправя, но първо да намеря бат Вълчан и бат Камен, че тогава.
-Тука сме, Будинчо! Хей там, отодеве всичко гледахме. Щом прогърмя и на мене ми се отвориха очите-обадил се Вълчан.
-Абе, Будине, ти ли вършеше тези чудеса, когато се биех с арапина?-запитал Камен
-Аз,че кой друг? Ето на, с това калпаче-отговорил Будин и поставил калпакът на главата си.
-Ха,...изгуби се някъде!-зачудили се всички.
-Ето ме-обадил се Будин и свалил калпака.
Но щом свалил калпакът, духнал вятър и го отнесъл в реката. Будин хукнал да го хване, но един глас се обадил:
-Не се трепи напразно Будине! Ти свърши каквото трябваше и калпакът не ти е нужеш повече!...
-А, царят на водите си го взе-сетил се Будин.
-Кой го взе?-попитал Камен.
Ще ви разправя всичко като седнем на трапезата. Да видите само каква гостба ни чака, също като на сватба. Вървете след мене!
-Там ще видитеи две други невести, които съм приготвил за бат Вълчана и бат Камена-казал дяволито Будина и ги повел. Вълчан и Камен се сетили,че говори за другите две бабички, които навярно също станали девойки и подскочили от радост.
Минало години и от потомството на Дан-войвода, Вълчана и Будина изникнало селище, което нарекли Будин град, в чест на малкият Будин. Този Будин град с времето се преименувал на Видин.

 







Край


***

No comments:

Post a Comment

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...