Въобще не ми се мисли какво ще е след 50 години!-Коварната захар

Или иначе казано, наслаждавайте се на момента!

Не съм фен на сладкото. Това явно си личи по рецептите  в блога ми, над 95% от които са създадени от мой личен опит, останалите  са изпълнение на рецепти от други кулинарни блогъри, списания и готварски книги, като десертите са съвсем малка част, но като кулинарен блогър искам да изразя своето мнение още в този час!

Днес ми направи впечатление следната новина: разни американски доктори УЖ се загрижили за здравето на своите пациенти и решили да предложат ОБЛАГАНЕ С ТАКСИ онези, които ползват захар, но не само захар но и фруктоза, видиш ли –толкова токсични вещества, колкото алкохолът и цигарите! Ужас! (?) Ето тук, новината на английски: TУК. И всичко това с идеята УЖ да се ограничат здравословните проблеми на населението, включително и диабетът. Моля!? Знаете ли колко химикали се крият в един хляб, закупен от магазина!? Глутенът или захарта са най-малкото зло в случая.

 Отдавна захарта, солта и брашното (пшениченото) се класифицират, като “трите бели отрови”. В Щатите модна вълна (само модна ли!?-засилена пропаганда!) на продукти без глутен се наблюдава в близките 2 години. Солта в продуктите на Кока-Кола например се маскира зад обилно количество захар, което ви прави още по-жадни. Каква е идеята на цялата тази пропаганда!? Простичко е –потреблението на захар в Америка е ОГРОМНО, ако се таксува, това ще доведе до ОГРОМНИ печалби,...НО-винаги има едно "НО" въпросът не опира само до това кой и защо печели от захарта, а защо изобщо захарта е на пазара!?

В книгата си "Храна на Боговете" Терънс Маккена говори за захарта като дрога, като изначално зло за познатата ни цивилизация и намирам основанията му да счита така за напълно правдиви! Ще разберете защо, ако прочетете цялата книга, но ето и откъс от нея:

«От многобройните артикули, появили се на европейския пазар след края на средновековната стагнация, именно захарта се превръща в новата любима подправка (или дрога). Всъщност тя е известна от векове, но като изключително рядка медицинска „субстанция“. Римляните например знаели за нея, че се извлича от някакво растение, приличащо на бамбук. Но захарната тръстика виреела само в тропиците, което означавало, че в Европа захарта винаги ще бъде скъп импортен артикул. Едва в началото на XIX в., и то по настояване на Наполеон I, започват да отглеждат кръмното цвекло като алтернатива на захарната тръстика.

Захарната тръстика (Saccharum officinarum) расте и в диво състояние и е разпространена в цяла тропическа Азия — само в Индия се срещат пет нейни разновидности. Процесът на култивирането й е бил доста продължителен и очевидно е била подложена на солидна хибридизация. Когато мълвата за новата екзотична дрога стигнала до Персия, цар Хосрос, чиято резиденция била в Джунди-Шапур, проводил специални пратеници в Индия да проучат на място въпроса:

Те се върнали в Джунди-Шапур с шекер (това персийско название идва от санскрит саркара), т.е. захарта, непозната за Херодот и Ктезий, но известна на Неарх и Онесикрия под името „тръстиков мед“, защото се смятало, че я правят пчелите, но от нектар на тръстика. Според друга легенда Хосров открил товар със захар сред съкровищата, плячкосани при залавянето на Дастигрид през 531 г. В Индия тръстиковият нектар бил рафиниран и преработван в захар още през IV в., но сега вече започнали да отглеждат захарна тръстика и в Джунди-Шапур, където построили и първите рафинерии. По това време захарта била използвана единствено като добавка към някои прекалено горчиви хапове. Едва по-късно тя започнала да измества пчелния мед като универсален подсладител.

Захарта стига до бреговете на Англия някъде около 1319 г., а в края на същото столетие става популярна и в Швеция. Била е скъпа и екзотична новост, намираща приложение най-вече в медицината, за да бъдат малко по-приемливи онези отвратителни буламачи от билки, секрети и карантии, изпълващи средновековните фармакопеи. До откритието на антибиотиците с нея са налагали рани, преди да ги превържат, за да използват нейните десикативни свойства.

Испанците пренасят захарната тръстика в своите карибски владения. На тях се пада съмнителната чест да въведат робството в Новия свят — целта е била да се увеличи производството на захар.

...

Захарта като зависимост

Може би сте учудени, че разглеждам захарта в контекста на човешката употреба на дроги? Няма нищо странно. Злоупотребата със захар е най-малко обсъжданата, но и най-разпространена форма на зависимост в света. И една от най-трудно преодолимите. Може да става дума за жизнена необходимост или просто за прищявка, но така или иначе хората се пристрастяват към нея. Най-печалният пример са булимиците, които се тъпчат с богата на захар храна, след което я повръщат или пък взимат разхлабителни, само и само да погълнат колкото се може повече захар. Представете си, ако така постъпваха и робите на хероина — колко по-отблъскваща и неприятна щеше да изглежда тяхната зависимост! Както с всички стимуланти, поглъщането на захарта е съпътствано от кратък еуфоричен „кик“, след който обаче идва ред на депресията и чувството за вина. Зависимостта от захар рядко се среща в чист вид — най-често е съчетана със зависимости от други субстанции, например кофеин.

Има обаче и други деструктивни модели за поведение, свързани със злоупотребата със захар. Някои от пристрастените взимат хапчета за отслабване заради наднорменото си тегло, а след това успокоителни, за да преодолеят стреса, причинен от първите. Злоупотребата със захар често се съчетава с развиването на сериозна зависимост от алкохола — количеството захар е право пропорционално на количеството алкохол, приемано не по време на ядене. След алкохола и тютюна, захарта е най-вредната адиктивна субстанция, консумирана от човешките същества. Неконтролираната й употреба може да се окаже изключително опасна за здравето. Описвайки подобни случаи, Дженис К. Фелпс казва следното:

Хората, които описваме, всъщност са развили зависимост от една от най-мощните субстанции, които съществуват — рафинираната захар. Зависимостта от захарта е реален, мъчителен и крайно сериозен проблем, защото лишава индивида от жизнените му сили не по-зле от всяко друго адиктивно вещество. Липсва ли въпросният химикал, се проявяват и характерните абстинентни симптоми; както при всяка зависимост, задоволяването на психологическия глад оказва разрушително въздействие върху тялото и може да се стигне до момент, в който консумацията е също толкова болезнена, колкото и въздържанието. Цикълът на химическата зависимост вече е постоянен и същевременно непоносим.

Захарта и робството

Деградацията и дехуманизацията, причинявани днес от т.нар. крек, е нищо в сравнение с онова, до което е довела масовата европейска истерия към захарта през XVII и XVIII в. Спорно е дали днес можем да говорим за използване на робски труд, поне на първите етапи от производството на кокаина, но ако има разлика, тя е в това, че съвременният му вариант не е получил папската благословия и не е официална политика на корумпирани, но пък напълно легитимни правителства. Могат да се прибавят и други разлики: колкото и брутална да е понякога, днешната наркомафия никога не е стигала до масови отвличания и убийства, обезлюдили цели области, каквито навремето са вършели, за да „захранват“ новата набираща скорост захарна индустрия.

Вярно е, че корените на робството в Европа се простират в дълбоката древност. През т.нар. „Златен век“ на Перикъл две трети от жителите на Атина са били роби. По времето на Юлий Цезар робите са съставяли близо 50% от населението на Италия. В Римската империя положението им е било още по-непоносимо — робите не са имали никакви граждански права, а показанията им пред съда са важали само ако са били потвърдени след мъчения. Ако, не дай си Боже, се случело някой горд робопритежател да умре внезапно или при съмнителни обстоятелства, всичките му роби, без значение виновни или не, били осъждани и екзекутирани по бързата процедура. За да сме честни, трябва да признаем, че именно тази зависимост от институционализираното робство не ни позволява да питаем каквото и да било уважение към „величието на Рим“. Величие ли? Доколкото може да бъде „величава“ една огромна кочина, маскирана като войнишки бардак…

На пръв поглед робството изчезва с разпадането на империята, когато всички римски институции са пометени от хаоса на ранното Средновековие. Феодализмът го заменя с крепостничеството, което е с една идея по-добро: крепостният например е можел да има дом и семейство, да обработва земя и да участва в живота на своята общност. Освен това не е било разрешено да го откъсват от земята. С други думи, те вървели в комплект: когато продавали някой парцел, в цената влизали и обработващите го крепостни.

През 1432 г. португалският принц Енрике Мореплавателя, който бил по-скоро мениджър и предприемач, отколкото откривател на нови земи, създал първата захарна плантация на остров Мадейра. Захарна тръстика била засята и в други португалски владения в Атлантическия океан — забележете, шестдесет години преди първите контакти с Новия свят. Повече от хиляда мъже — осъдени за най-различни провинения, включително неизрядни длъжници и непожелали да се покръстят евреи — били натоварени на кораби и изпратени да се „трудят“ в плантациите. Условията били направо робски — подобни на онези в наказателните колонии, с които след време започва заселването на Австралия.

Захарната тръстика е първата култура, внесена и отглеждана с търговска цел в Новия свят. Според някои оценки през 1530 г., т.е. само четиридесет години след идването на европейците, в Западните Индии вече имало десетина захарни плантации.

В Кълновете на промяната Хенри Хобхаус описва и как е започнало поробването на африканците. През 1443 г. един от капитаните на принц Енрике докладвал, че пленил в океана екипажа на някакъв „мавърски“ кораб:

Тези хора били от смесен арабо-негърски произход и мюсюлмани и заявили, че са потомци на горда раса и никога нямало да се примирят с оковите си. Обяснили също, че във вътрешността на Африка имало колкото щеш черни езичници от коляното на Хам, които били идеални за целта — самите маври се наемали да ги доставят на португалците, стига да получат отново свободата си. Ето как е положено началото на съвременната търговия с роби — не онази, презокеанската, до която оставали още няколко десетилетия, а нейният предшественик, търговията между Африка и Южна Европа.

По повод захарните плантации в Новия свят Хобхаус пише:

Става дума за робство от нов тип. За първи път след римските латифундии робският труд се използва така масово в отглеждането на земеделска култура с търговска цел, а не просто за препитание. Това е и първият случай в историята, когато цяла една раса е набелязана за тази незавидна роля. Испанците и португалците напълно умишлено забраняват използването на роби от Индия, Китай, Япония или Европа за работа в двете Америки.

Сама по себе си търговията с роби също е вид зависимост. Първоначално изпращането на роби в Новия свят е имало една-единствена цел — да се подпомогне местното земеделие, базирано изцяло на производството на захар. Истерията към този артикул достига такива ужасяващи размери, че хилядолетният християнски морал вече не чини пукната пара. И управляващите приемат без възражения всякакви прояви на умопомрачителна жестокост.

Нека бъдем наясно: захарта изобщо не ни е нужна. Между нас казано, преди да се стигне до промишленото й производство (от тръстика и цвекло), човечеството великолепно се е справяло и без нея. Всичко, което тя ни дава, би могло да се извлече и от други естествени и леснодостъпни суровини. Захарта е просто „глезотия“, „врътка“, „кик“ и нищо повече.

» Интересен филм Горчивата истина (за захарта) можете да видит етук http://www.youtube.com/watch?v=0z5X0i92OZQ